От: velizara on 13:40
Човек не се ражда с чашка в ръката и макар генетичната предразположеност към алкохола да е многократно доказан факт, тя преминава през няколко стадия на развитие. Както знаем, в детството си човек не пие, защото му липсва физиологична потребност от алкохол. Ако разгледаме схемата на човешкото съзнание, разделящо се на „пиянско Аз" и „трезво Аз", можем да констатираме, че в тази възрастова фаза „пиянското Аз" практически не съществува. През юношеските години човек опитва удоволствията на живота, сред които алкохолът заема не последно място.
Кой няма подобни спомени от своята младост - веселите компании, събиранията, празниците, трапезите, по време на които си позволяваш да изпиеш някоя и друга чашка за настроение? Нямаш нужда от повече, защото все още си опиянен от младостта. През този период физиологическата потребност от алкохол практически липсва — има само психологическо влечение към компаниите, към оживената атмосфера на почерпката. Младежът е убеден, че си знае мярката.
Да се пренесем още десетина години напред: младежът е възмъжал, има семейство, нови приятели и познати. Но както и преди си е останал бохем, който обича компаниите и трапезите. Към края на седмицата все по-често се чувства уморен от работата и има желание да се разтовари от стреса. Той е свикнал да се разтоварва сред веселието на приятелите си по чашка и все по-често изпитва потребност от това, защото не знае как да избегне тягостното усещане за тежестта и безсмислието на живота. Сега вече две-три чашки определено не му стигат. Той често започва да пие от петък, свършва в понеделник и дори във вторник, когато пие, за да ликвидира махмурлука.
Вътрешната забранителна черта, наричана мярка и ограничайаща волята на „пиянското Аз", постепенно се размива. Човек несъзнателно прекрачва границата, която разделя трезвеника от пияницата. В него се разраства „пиянското Аз" и отслабва, гасне „трезвото Аз". Акцентът на жизнения интерес все повече се измества към такова прекарване на свободното време, при което присъстват пиянските разговори, вицовете и спомените за предишни напивания. Той пие все повече и повече. Да го спре може само солидната сметка, представена от съдбата. Досущ като в анекдота:
-Келнер! Май жи дойде множко. Можете ли да ми донесете ми нещо за изтрезняване.
-Да! Заповядайте сметката.
Да направим още един скок от 10—15 години напред. Ако възникналите към 30-та годишнина от живота тенденции се запазят, няма нищо чудно, че вече си имаме работа с напълно оформен алкохолик. Може да го е напуснала жена му, да са го понижили в длъжност, макар той още да не е стигнал до стадия на отрепката. Но все по-често пие сам, макар да не се отказва и от компания. Всичките си спечелени пари и свободно време пропилява, за да пие. Вече не може да не пие сутрин, за да премахне махмурлука и запоите му спират само ако няма пари или ако степента на алкохолно отравяне е стигнала до критичната си точка и организмът има нужда от няколко дни почивка.
По какво се различава алкохоликът от пияницата? По още по-силно промененото съотношение между „трезвото Аз" и „пиянското Аз". Силата на разрасналото се „пиянско Аз" при него значително превъзхожда волята на деградиралото „трезво Аз". „Пиянското Аз" се е превърнало в черен облак, който е замъглил цялото му съзнание.
И накрая - финалният стадий на алкохолното падение е превръщането в човек отрепка, стигащ до делириум, който пропива цялата събрана през деня милостиня и който се е алкохолизирал до такава степен, че получава опиянение от две чашки водка.
Този човек живее само като биологично същество, неговото човешко „Аз" напълно се е изродило, разпаднало се е и е изместено от вселилия се в него „демон на пиянството".
Защо все пак някои хора цял живот си остават трезвеници или поне културно пиещи, а други се пропиват и се давят в отровната течност на алкохола? До кой стадий човек все още не е загубил окончателната си воля за оздравяване? От кой момент падението става необратимо?
Културно пиещият се различава от пияницата и още повече от алкохолика не само по количеството употребяван алкохол, но и по качеството му. Той просто знае как да пие, а пияницата — точно обратно. За разлика от културния пиещ, той просто трябва да сложи край на пиенето. Но пияницата не може да се раздели с любимото си занимание толкова лесно. Твърде голяма е зависимостта му, нарушен е биохимическият му баланс. Свикването с трезвеността изисква доста време. Всичко, което ни е станало навик, се преодолява трудно. Въпреки това, при крайна необходимост пияницата може да положи огромно усилие и самостоятелно да се откаже от пиенето.
Но обикновено той се нуждае от квалифицираната помощ на специалистите и от мъдрата подкрепа на жена си и роднините си.
Най-тежък случай е алкохоликът. Всички обстоятелства от живота му натрапват внушението, че е крайно време да спре да пие — бракът му е на ръба на развода, пари няма, изгубено или почти изгубено е здравето му, в работата си има само неприятности. Но той, уви, не може да направи сам необходимото усилие — волята му липсва почти напълно. „Трезвото Аз" е до такава степен деформирано, че е изгубило способността си да се бори.
Единственото, което може да го спаси, е твърдата решимост да престане да пие, която закономерно трябва да доведе до търсене на специалист.
Ако при един алкохолик, който е запазил поне остатък от желанието си да се откаже от пиенето, все още има известен шанс, то стигналият до стадия на отрепката вече няма подобен шанс. Той не само не може, но и не иска да се откаже от пиенето и никой специалист вече не е в състояние да спаси душата и болния му мозък. Също както на отрепката, така и на алкохолика, който затъва все повече, не може да му се помогне. Става дума за хора, които не желаят да се откажат от пиенето.
Онзи, който може, но не иска, след известно време няма да е в състояние да се откаже от алкохола когато и да било.
Съвет
Разрастването на „пиянското Аз" е сложен процес, който зависи от много неща, но най-вече от волята на самия човек. Борбата между „трезвото Аз" и „пиянското Аз" е сблъсък между волята за живот и волята за смърт.
Цялата статия...